Разказах му за златния плик. За странния блясък в усмивката на Майкъл. За разговора с Клеър. За това как гласът на сина ми стана студен, когато си помисли, че не мога да го чуя.
Когато свърших, Карл замълча за момент със стиснати челюсти.
— Това е сериозно — каза той най-накрая. — И си в реална опасност.
— Знам — отвърнах аз, а гласът ми леко трепереше въпреки усилието. — Наех частен детектив. Но ми трябват още. Трябват ми свидетели. Трябват ми доказателства, които не могат да бъдат отхвърлени като параноя на старец.
Карл бавно кимна. „Прав си.“
Той се наведе напред. „Мислиш ли, че на тази лодка има някой, който да помага на Майкъл?“
Въпросът накара мен да настръхна. „Не знам“, признах си.
