Думите ме шокираха дълбоко. Пръстите ми се стегнаха около вилицата.
Погледът на Карл остана неподвижен, безинтересен, недраматичен. Просто търпелив.
За миг си помислих да излъжа отново. Но лъжата вече почти ме убива. И нещо в лицето на Карл ми подсказваше, че няма да реагира с недоверие или съжаление. Изглеждаше като човек, който разбира, че животът може да се обърне в лошо състояние без предупреждение.
— Карл — казах бавно, — откривал ли си някога предателство, толкова дълбоко, че да промени начина, по който виждаш всичко?
Погледът ѝ омекна. „Да.“
— Значи знаеш какво прави със стомаха ти — промърморих аз. — Как те кара да се чувстваш сякаш светът се е променил.
