— Ще оставя ключовете на скрина. Имаш една седмица. — Ще съжаляваш — каза рязко Евелин. — Няма да можеш да се справиш сама. — Камий я погледна спокойно. — Вече се справях. Преди да срещна сина ти. — Тя отвори вратата. Въздухът на стълбището беше студен и свеж. За първи път от дълго време — лек. Зад нея никой не извика. Никой не я спря. Никой не я помоли да остане. Вратата се затвори тихо. Апартаментът остана с неизмити чинии, миризма на олио и двама души, които едва сега осъзнаха, че са загубили нещо, което бяха приемали за даденост. И Камий слезе по стълбите — не бързо и бавно, а точно както човек слиза там, където най-накрая започва животът му.
