Михал стоеше с чаша наполовина до устните си, сякаш времето беше спряло в този точен момент. Клара стискаше ръката си, опитвайки се да свали пръстена, но сега, под погледа на майка си, пръстите ѝ трепереха още по-силно. Златото, разпръснато по паркета, блестеше подигравателно, звукът му сякаш все още висеше във въздуха. Елизабет не се втурна да събере бижутата. Не се наведе напред. Не брои нищо. Направи само две крачки напред и спря до масата, толкова близо, че Михал усети хладния зимен аромат, който тя беше донесла със себе си отвън. „Пиеш от бутилката на Робърт“, каза тя тихо. В това нямаше обвинение, само гол факт. Михал избърса устата си с опакото на ръката си, опитвайки се да си възвърне самообладанието. „Мамо… ние… ние просто си говорихме. Не е това, което си мислиш.“ „Говореше за мен като за „мъртв капитал““, продължи Елизабет. „За апартамента ми като за „баласт“. За живота ми като за нещо, за което можеш да се преместиш на село, за да не те безпокоя.“ А пръстенът ми беше като нещо, което се реже. Клара се опита да се усмихне. Беше лека, крива усмивка, от онези, с които обикновено обезоръжаваше хората. „Мамо, не се сърди… Само се шегувах. Моля те, ще го върна.“