В този момент тя спря да ме нарича „татко“. Не го наричаше така – просто го наричаше „татко“, когато беше необходимо. С мен се връщаше към „Джош“. Разбирах я. Това беше нейният начин да запази неутралитет. Но и за мен не беше приятно.
И така се появих. Оставих неща в училище. Бележки за обяд. Пишех домашни. Хорови концерти. Футболни мачове. Просто се опитах да бъда малко по-тих.
Тогава дойде текстовото съобщение. Стигнах до тротоара на Джамал. Тя хукна право към колата ми.
— Не искам да остана — каза тя, закопчавайки предпазния си колан.
И тук идва въпросът. Не попитах защо.
