Тя вдигна ръка. Малка. Твърда.
„Харпър…“, прошепнах аз, опитвайки се нежно да я спра.
Но тя все пак се изправи. Погледна право към съдията със сериозност, която противоречише на десетте ѝ години.
— Ваше Величество — каза тя с треперещ глас, но смела, — мога ли да ви покажа нещо? Нещо, което мама не знае.
В съдебната зала настъпи тишина.
Кейлъб внезапно обърна глава към нея. За първи път този ден самообладанието му се наруши.
— Харпър, седни — каза той, видимо напрегнат.
