Историците отбелязват, че ранната фотография често е заснемала хора, които скоро щели да умрат – не защото камерата е причинявала смърт, а защото епидемиите са били често срещани, а медицинските грижи – ограничени. Според Смитсониънския институт , смъртността сред младите хора в края на 19-ти и началото на 20-ти век е била драстично по-висока от днес, особено по време на епидемии от грип, холера и скарлатина.
Психолозите казват, че страхът не е дошъл от снимката, а от това, което човешкият мозък прави с несигурността. Изследвания на Американската психологическа асоциация (APA) показват, че когато хората се сблъскват с необяснима трагедия, свързана с познати лица, те проектират наративно значение върху нея. Нормалният образ става обезпокоителен, защото умът търси причина за загубата.
Нямаше нищо свръхестествено в самата снимка.
Това, което го правеше ужасяващо, беше идеята зад него:
Че радостта може да съществува секунди преди катастрофата.
Че животът може да се усмихне, преди да изчезне.
