След погребението на баба ми се върнах в къщата, където живееше, за да опаковам останалите ѝ вещи. Съпругът ми настоя да я продадем възможно най-скоро, казвайки: „Трябват ни парите, а не сантименталността ти.“ Но на портата един съсед ме спря и прошепна: „Само да знаеше какво прави съпругът ти тук, когато баба е още жива…“ – и ми подаде ключа. В мазето намерих нещо, което ме спря на място…

…Крещях, писъците ми се сливаха с техните викове. Но най-силният звук беше блъскането на сърцето ми.

И изведнъж една от клетките се срути. Решетките, изкривени от нокти, поддадоха. Съществото, наполовина вълк, наполовина човек, пристъпи напред. Погледът му се спря върху мен, после върху Роман.

Всичко се случи за миг. Удар, писък, нож, който се стовари на пода. Роман изчезна с глух ръмжене в смазващия мрак, разкъсан от зъби. Гласът му се скъса като прекъсната струна.

Стоях там, неспособен да се помръдна, единствените звуци, които чувах, бяха разкъсваща се плът, гъргорещи звуци, затихващи в тишина. Съществото вдигна глава и ме погледна. Очите му… едните сини, другите кехлибарени. Същите, каквито имаше баба ми на стария портрет.

„Бягай, дете“, чух в главата си.

Изтичах от мазето, забравяйки, че бях тръшнала вратата зад себе си. Къщата беше зад мен и чувство на страх, смесено с разбиране, пулсираше в гърдите ми. Съседът знаеше. Баба знаеше. Сега и аз знаех.

И когато погледнах назад, в малкото мазе нямаше останала светлина. Само две очи проблеснаха в тъмнината, след което угаснаха.