В този момент разбрах. Това не беше просто умора. Беше напрежение. Контрол. От онези мълчаливи неща, които те изтощават ден след ден. Маргарет най-накрая ме забеляза. Тя се усмихна учтиво, но в усмивката ѝ нямаше топлина. „О, не те очаквахме днес“, каза тя, без да помръдва. Не казах нищо. Лора се върна до мивката, леко наведена, движейки се предпазливо – сякаш се страхуваше да не направи нещо нередно. Не се оплака. И това мълчание ме тревожеше най-много. Извадих телефона си, преструвайки се, че чета съобщенията, и се отдръпнах. Обадих се на Хавиер, стар семеен приятел, който сега работеше като адвокат и често помагаше на семейства, борещи се с емоционални и семейни проблеми. „Трябва да дойдеш тук“, казах тихо. „В къщата на дъщеря ми.“
