Смехът заглъхна. В стаята се възцари мъртва тишина.
Усетих как бузите ми пламват от срам. Трябваше да е шега, но всяка дума ми се струваше като шамар в лицето. Не защото говореше за пари. А защото ме беше свел до второстепенна роля – някой, на когото да се подиграва публично, без капка уважение.
Контролирах емоциите си, въпреки че сърцето ми биеше лудо. В този момент знаех, че трябва да променя нещо. Незабавно.
