Седях в сервиза с телефон в ръка, чувствайки странна празнота. Не беше изблик на гняв или истерия. По-скоро беше бавно, тежко осъзнаване на истината. Мъжът, когото обичах и за когото искрено плачех, живееше живот, за който не знае нищо.
Сега миналото изглеждаше различно. Спомените, думите, оправданията – всичко беше пренаредено в нова картина. И с това тя щеше да трябва да се научи да живее.
Често си мисля, че познаваме напълно хората, които обичаме. Но понякога истината излиза наяве твърде късно – когато вече не е възможно дори да зададем въпрос.
И може би най-трудното нещо не е самата загуба, а необходимостта да приемем, че любовта и предателството понякога съществуват рамо до рамо.
