Белият кон не беше обикновено животно. Години наред той бродеше по тези сухи земи, оцелявайки там, където други загиваха. Беше се научил да намира вода там, където имаше само скали, да се движи, когато слънцето не е толкова силно, да чете знаците на пустинята, сякаш са отворена книга.
Но никога, през всичките си години на свобода, не беше виждал нещо подобно.
Четири малки, крехки човешки същества, умишлено изоставени от едно от своите. Инстинктът на коня му подсказваше да бяга, да се отдалечи от човешките проблеми. Но нещо по-дълбоко, нещо, което дори не разбираше, го караше да стои там и да наблюдава.
Децата не знаеха, че са наблюдавани. Най-голямото, момченце едва на девет години, се опитваше да запази самообладание пред по-малките си братя и сестри. Държеше почти празната манерка, сякаш беше съкровище, пресмятайки наум колко още могат да издържат. Устните му вече бяха напукани, кожата му зачервена от парещата жега.
